Моят поглед към Венеция

Венеция – никога не съм чувала толкова противоположни мнения за друг град. До такава степен, та понякога ми се струва, че има много Венеции и всеки турист посещава различна, негова си, която няма много общо с тези на останалите. Оттук и заглавието на този пътепис: това не е туристически справочник, а субективното ми усещане, което вероятно ще се отличава от това на някой друг.

За едни Венеция е прекрасен град на романтиката и любовта. Място пропито с история, а също и с истории. Мечтана цел за влюбените, които искат да се изгубят в криволичещите улички, сред старите живописни сгради, разхождайки се край каналите и пресичайки тесните мостчета.

За други Венеция отдавна е изгубила очарованието си и се е превърнала в прехвалена и надценена туристическа дестинация. Изпълнена е с шумни тълпи и досадни търговци, опитващи се да продадат какви ли не сувенири, преобладаващо китайски. За критичните посетители сградите са твърде стари и неподдържани, а каналите са мръсни и миришат ужасно. Последното е често оплакване, но аз лично съм била във Венеция два пъти и може би в моя чест каналите не миришеха.

Аз харесвам Венеция. Е, не е най-прекрасното и романтично място, на което съм била. Ако говорим за Италия, аз предпочитам градчето Таормина в Сицилия, за което можете да прочетете ето тук. Все пак се възхищавам на удивителната архитектура на Венеция, а сградите може и да са стари, някои недостатъчно добре реставрирани, но носят белезите на богатото си минало, а аз намирам това за очарователно.

С корабче по Канале Гранде

Иначе тълпите ги има, да, и са досадни, но това важи за всяка известна забележителност. За първи път посетих града в тийнейджърските си години и дотогава не бях ходила на толкова препълнено с туристи място. В разгара на сезона – а имам чувството, че там сезонът продължава целогодишно (може би без януари?) – е невъзможно да си направиш снимка, без зад теб да има туристическа група или пък без някой да ти мине пред фотоапарата, без да се мерне в кадър нечие рамо, ръка, глава… Оттогава със семейството ми наричаме такива снимки „тип Венеция” т.е., на които задължително има непознати, които би било по-добре да ги нямаше, но не можеш да ги избегнеш, защото са твърде много и всички напират да се снимат на същия фон.

Снимките от първото ми посещение в града са малко и бяха правени с лентов фотоапарат. Имахме две-три ленти, а обиколихме доста градове в Италия, слязохме чак до Рим. Сега ми е трудно да си представя онези времена, след като мога да направя двайсет кадъра само на една единствена сграда. Факт е, че от онези снимки няма кой знае какво по-различно за показване, а и спомените ми са поизбледнели и затова ще се съсредоточа върху второто си посещение на Венеция преди няколко години. То беше на еднодневна екскурзия по време на почивката ми в Римини, за която можете да прочетете ето тук.

Повечето къщи и хотели имат входове към канала, до които може да се стигне само с лодка или гондола

Една от "автобусните" спирки

На мястото на днешна Венеция е имало селище още през V в. пр. Хр., а през IX в. е създаден самият град. През Средновековието Венеция е била република и чак до XVIII в. е била самостоятелна държава. Днешната туристическа част е разположена върху 118 малки островчета, свързани с над 400 мостчета. Градът и лагуната са включени в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.

Два по-известни острова наблизо, които имат собствена слава, са Мурано – известен с фабриките си за прословутото муранско стъкло, и Бурано – рибарски остров, който изглежда изключително живописен на снимки заради разноцветните си сгради. Не съм била на нито един от двата, все не ни оставаше време. Като си помисля още колко забележителности не съм могла да посетя, се убеждавам, че трябва да отида поне за седмица, за да поправя този пропуск.

Повечето местни жители се придвижват с лодки, които са "паркирани" край къщите им

Годоли, украсени за регатата, която щеше да се проведе същия ден

По пътя към Венеция се преминава по дълъг мост, а после автобусите остават на огромен паркинг в близост до гарата. При второто ни посещение там ни определиха около три часа свободно време, раздадоха ни карти и трябваше да стигнем сами до срещата с екскурзовода на централния площад на града „Сан Марко”. Той се намира до едноименната катедрала и двореца на дожите в другия край на Канале Гранде т.е. големият канал, който е дълъг около четири километра и играе ролята на централен булевард.

Горещо препоръчвам да се разходите по канала, като най-непосредственият, лесен и достъпен начин е с градския транспорт т.е. корабче, което минава по канала и спира на площада. Цената на билета беше 7 евро през 2013 г., но си заслужава всеки цент. Ние се качихме на линия номер 1 и в течение на петнайсетина междинни спирки имахме възможност да се насладим на прекрасните сгради от двете страни. Това е най-добрият начин (а за някой от постройките и единственият) да бъдат разгледани и заснети. Друг по-романтичен вариант с гондола, но тъй като не мога да плувам, изпитвам инстинктивно недоверие към малки и клатещи се плавателни съдове.

Един от мостовете над Канале Гранде

Вероятно всяка от къщите си има история, но няколко са прочути и включени във всички туристически справочници. Една от тях е Ка д`Оро, която може лесно да се разпознае по изящната си като дантела готическа фасада. Някогашният дворец днес е превърнат в художествена галерия.

Ка д`Оро - забележителна с изящната си архитектура

Преминахме край няколко църкви, сред които ме впечатли „Свети Йеремия”, в която се пазят мощите на Света Лучия. Тази светица е закрилница на родния си град Сиракуза в Сицилия, за който можете да прочетете ето тук. На изображението на фасадата във Венеция светицата ми се стори позната и ако вярвах в прераждането, бих могла да кажа, че днес тя се е превъплътила в Мишел Пфайфър. Приликата не е стопроцентова, но според мен я има. Преценете сами.

Църквата, в която се пазят мощите на Света Лучия

Друго, което силно ме впечатли по време на разходката през големия канал, бяха многобройните хотели, пред чиито параден вход можеш да спреш с гондола. Това несъмнено е, ако не романтично, то поне изключително екзотично. През същия ден щеше да има регата, така че по мостовете се бяха събрали зрители, а по канала се готвеха за участието си гондоли, украсени с разноцветни флагчета и балони.

Пристигнахме до мястото на срещата – площад „Сан Марко”. Там се намира дворецът на дожите, който така и не съм разглеждала. И двата пъти във Венеция не исках да се затварям в никакъв, колкото и да е разкошен дворец, за да се насладя на неповторимата атмосфера. Все пак пищни интериори и произведения на изкуството има къде ли не, но град с канали, подобна история и архитектура не можеш да намериш другаде. Разбира се аз исках да видя всичко, но ако разполагаш само с един ден, неизбежно трябва да направиш избор и компромис.

Корабчето приближава площад "Сан Марко" и двореца на дожите

Мостът на въздишките откъм морето

Едно от най-посещаваните места в центъра на Венеция е „мостът на въздишките”. Някога, когато нямах идея за какво става въпрос, първата ми асоциация беше за необикновено живописен и романтичен мост, където влюбените ходят да се разхождат, да се любуват на гледката и да „въздишат” един по друг. Нищо подобно. Мостът е мъничък, напълно закрит и всъщност свързва двореца със затвора. Това е мястото, където осъдените са въздишали за последен път, сбогувайки се, може би завинаги, със свободата.

Прочутият любовник Казанова е сред малцината, които са успели да избягат от въпросния затвор. Съдбата му е тясно преплетена с Венеция, а по време на посещението ни видяхме плакати за представление за него. Пред моста на въздишките естествено винаги има стълпотворение. Ще ви трябва повече търпение или пък нахалство, за да си направите снимка, която въпреки всичко вероятно ще бъде „тип Венеция”.

Най-популярният кадър към моста на въздишките

Обърках моста и не успях да повторя снимката 11 години по-късно

При посещението ни рекламираха представление за Казанова

Забавен факт е, че докато тълпите се бутат, за да уловят заветния кадър, прочутият мост може да бъде сниман малко по-отдалече, но пък много по-спокойно и безпроблемно откъм другата си страна, тъй като по канала, над който минава, има още поне три-четири мостчета. За целта просто трябва да заобиколите двореца и да се шмугнете в малките улички зад базиликата "Сан Марко". Там ще намерите и мостчето с ръждясали метални перила, по които има накачени множество катинари с изрисувани сърца и изписани имена или инициали – заключената любов на двойките, посетили Венеция. А ако отивате там с любимия човек, може да се подготвите предварително и да добавите и собствения си катинар към колекцията.

Мостът на влюбените

Между двореца на дожите и сградата на библиотеката се издигат две колони, носещи символите на двама светци закрилници на Венеция – Свети Теодор и Свети Марко. Тази част на Венеция е постоянно застрашена от наводнения и на някои картички може да се види площадът покрит от вода. Градът е построен върху подпори и бавно потъва.

Базиликата „Сан Марко”, завършена през XI в., е сред основните забележителности в центъра. При второто ми посещение във Венеция фасадата беше в ремонт. Имах възможност да вляза в нея при първото, но очевидно не ме е впечатлила особено. Помня единствено стръмна и тъмна стълба, която ни изведе на балкона отгоре, откъдето наистина се открива чудесна гледка към площада и града. Още по-добър изглед и възможност за снимки предлага кулата отстрани, пред която обаче обикновено се точи опашка от желаещи да се възползват. От едната страна на площада има красива часовникова кула, през чиято арка се минава по пътя към закрития мост Риалто.

Площадът в центъра на Венеция, където винаги има тълпи от туристи

Дворецът на дожите е долепен до базиликата "Сан Марко"

Две от старите ми лентови снимки от балкона на базиликата към двете колони...

... и към самия площад "Сан Марко", изпълнен с хора и гълъби

Снимка "тип Венеция" пред базиликата "Сан Марко" от първото ми посещение...

... и детайл над входа по време на ремонта през 2013 г.

Венеция е раят на гълъбите – в този град те са изключително аристократични, охранени и нахални. Имат специална диета и не се унижават да ядат солети или бисквити. Пробвала съм. Виж, врабчетата, които все още не са си надули самочувствието толкова, добре оцениха пакет бисквити в една от близките градини. Почти всеки турист има задължителната снимка „как ме накацаха гълъбите, докато ги хранех”. Аз по изключение нямам, защото не си падам по птици чак пък толкова. Ако вие имате желание, наоколо е пълно с продавачи на царевица, които ще ви съдействат. Също има разни хитри типове, които първо ви подават шепа царевица и ви помагат да се снимате, а чак после започват да ви врънкат за пари. Ето и една къпалня на венециански гълъби, запечатана на видео клипче. Те наистина живот си живеят!

Задължителното хранене на гълъби

Добре охранени представители на венецианските гълъби

Разстоянията във Венеция не са големи и, макар че малките, криви улички предразполагат към изгубване, за човек с карта няма особена опасност. След като екскурзоводката ни разказа за двореца, катедралата, площада и като цяло за историята на града, тръгнахме да се връщаме пеша към паркинга. Вървяхме бавно, така че имаше време за снимки или бързо разглеждане на някой магазин. Преминахме и по прочутия мост Риалто, който е застроен с кокетни магазинчета.

Закритият мост Риалто

Все пак във Венеция има и пешеходни улички без канали

Повечето сгради са отрупани с цветя и зеленина

Венецианските маски изглеждат прекрасни по витрините, но така и не съм измислила какво бих правила с някоя, ако си я купя. Извън карнавалната атмосфера на Венеция нещо толкова пищно започва да ми изглежда кичозно. Поради това си взех маска на магнитче. Виж, муранското стъкло е изящно и ми допада. Въпросът е дали ще можете да опазите нещо по-голямо от счупване по пътя. Аз имам по един медальон от муранско стъкло и от двете ми посещения. Без да съм го планирала и двата са сини с бели цветя.

Разнообразието от сувенири, сред които изпъкват венецианските маски

По някое време седнахме да пием кафе в закътана уличка. Тук е моментът да припомня, че в Италия цената на поръчката варира според това дали ще седнеш на маса или ще си я консумираш прав на бара (или ще си я носиш вкъщи, ако е сладкиш например). Не се чудете защо кафенетата на площад Сан Марко са полупразни, а туристите седят по стълбите и нагъват сандвичи. Ако менюто случайно е само на италиански или не знаете, че масата се включва в цената (т.е. цената, която гледате, не е истинската), може да останете неприятно изненадани от сметката.

Ние бяхме десетина души и ме развълнува, че накрая без повод или обяснение един от мъжете в групата настоя да плати сметката. Този жест ме трогна, тъй като всеки ден се сблъсквам с типичния за нашия край манталитет да се стремиш за извлечеш полза от всичко и да преметнеш другите. Не научих името на този мъж и ако го срещна, не бих го познала. Нито разбрах колко струваше кафето във Венеция. Няма значение – всеки си знае възможностите и може би за този човек сумата е била смешна. А може и да не е била, не знам. Не беше длъжен да го прави. Да си богат и да си щедър са две толкова, толкова различни неща. Спомням си случката с топло чувство.

Човек може да си купи разнообразни изделия от муранско стъкло

След второто ми посещение във Венеция несъмнено не бих отказала и трето, даже бих останала за по-дълго. Този град е по-особен. Или те грабва и очарова, или оставаш жестоко разочарован. Не бих искала да го хваля твърде много – има си редица недостатъци и несъмнено е добре експлоатирана с цел печалба туристическа забележителност, но смятам, че трябва да му се даде шанс поне веднъж.