понеделник, 31 август 2015 г.

Сицилия: Алкантара, Етна и Сиракуза



По време на почивката в Сицилия бяхме отседнали в подножието на прекрасния град Таормина (повече ето тук) в градчето Мазаро, което се намира до плажа и живописното островче „Изола Бела” (подробности тук). През първия ден от престоя ни имахме възможност да изберем допълнителни екскурзии, с които да обиколим острова, като цените на повечето бяха около 40-45 евро на човек.

Предлагаха се различни видове посещения на вулкана Етна (през деня, вечер по залез, в комбинация с долината на Алкантара), обиколки на Сиракуза, Палермо и Чефалу, Агридженто и околностите му, Липарските острови или малки романтични градчета „по мотиви от филма Кръстника”. От Сицилия може да се отиде за един ден и до Малта за около 130 евро на човек, но според мен този мъничък остров заслужава повече време (повече за Малта ето тук).

Искаше ми се да видя Палермо, но тъй като бяхме на противоположния край на острова, решихме, че пътят ще е твърде изморителен: тръгването за тази екскурзия беше в 6:15 сутринта, а връщането в 19:30 вечерта. Избрахме две програми: първата беше комбинирана до Етна, Алкантара и неделния базар в градчето Рандацо, а втората до Сиракуза.

Оказа се, че спирката за заминаване от Мазаро беше край лифта, т.е. точно до нашия хотел. Екскурзиите се провеждаха със сборни групи (на първата ние бяхме единствените българи), като една и съща информация се повтаряше на четири езика – италиански, английски, френски и немски. Нямаше вариант с руски, но предвид многото туристи руснаци предполагам, че за тях се организират отделни екскурзии.

Първа спирка по пътя към Етна беше ботаническият парк в долината на река Алкантара. Входната такса от 6 евро не беше включена в цената. Мястото се слави със скалните образувания, които са се получили когато горещата лава от вулкана се е срещнала със студената вода на реката. Не съжалявам, но и не останах кой знае колко впечатлена от видяното. Слънцето вече препичаше силно и беше настанала неприятна влажна жега.

По пътищата на Сицилия
Река Алкантара се провира между вулканичните скали

Водачът на групата ни показа входа и ни остави да обиколим сами. Разходихме се из градината по стълбища и площадки, които разкриваха гледки към тесните скали, между които се провираше реката и се спускаха малки водопади. От растителните видове преобладаваха маслини, различни видове кактуси, бамбук и цитрусови дръвчета, които в началото на септември не бяха живописни, тъй като нито цъфтяха, нито зрееха, а бяха вързали малки зелени портокалчета. За сметка на това из цяла Сицилия кактусите бяха отрупани с вече презряващи плодове и тъкмо от парка си взехме няколко, нападали по земята.

Кактуси, отрупани със зрели плодове

Никога преди не бях яла кактус и предполагам, че за целта има някакъв специален метод, който трябва да се изучи, преди да се заемеш с тази рискована задача. Кактусовите плодове са покрити със ситни, тънки бели трънчета. Успяхме да ги обелим, но междувременно хубаво се изпободохме и имам чувството, че три дни след това продължаваше да ми боцка или се набождах, когато бръкнех в чантата си, където ги бях прибрала (макар че уж прилежно ги бях увила със салфетки). Според мен вкусът не си заслужава – плодовете са сладки, но блудкави и е интересно да се опитат, но не е нещо, което бих купила.


Арка от бамбук в природния парк в долината на р. Алкантара
Закътано местенце, чудесно за речен плаж

След долината на река Алкантара продължихме към градчето Рандацо. Екскурзоводът ни беше мил и сърдечен човек, който се опитваше наред с екскурзията да рекламира други услуги – може би бизнеса на познати или роднини. Така например надълго и нашироко ни обясни как ще ни направи специален бонус, като ни заведе на дегустация на оригинални местни продукти. Наистина в Рандацо ни показа съответния магазин и ни прати сами да си разгледаме центъра и да се върнем след петнайсетина минути, за да се подготвят.

Рандацо е малко градче и най-забележителната му сграда е катедралата „Санта Мария” от XIII в., която е изградена от черен вулканичен камък и това придава особен колорит на фасадата й. Черните скални късове живописно контрастират с белите орнаменти по прозорците. Направихме си снимки и я разгледахме отвътре, след което се върнахме за дегустацията. В магазинчето наистина бяха наредили за нас подноси с местни колбаси и сирена, зехтин с брускети и малки чашки със сицилиански вина. Пробвахме асортимента, но макар че се колебаех, така и не си купихме. Стори ми се твърде голяма жега за разнасяне на месо и сирене, а и не разполагахме с хладилник.

Църквата от вулканичен камък в Рандацо

След това имахме свободно време, което можехме да посветим на неделния базар в Рандацо. Бях донякъде разочарована, защото очаквах повече местни продукти и стоки, а то се оказа нещо като руския пазар в Пловдив или пазара в Одрин: ниски маси или стелажи, отрупани с предимно китайски стоки и имитации на известни марки. Идеята беше продаване на неща, които са евтини, а не качествени или хубави. Същите могат да се намерят у нас за по-малко пари. За капак блъсканицата беше забележителна и местните джебчии (не се съмнявам, че бяха там) сигурно изкарваха добри пари.

След пазаруването, което благоразумно прескочихме, най-сетне се отправихме към Етна – най-големият действащ вулкан в Европа. Паркингът, отиването до който беше включено в цената, се намира на около 1900 м. над морското равнище. До там се стига по тесен път с много завои, като автобусът непрекъснато бибипкаше, за да предупреди евентуални шофьори идващи от другата посока. Много преди да стигнем до целта си, навлязохме в зоната, засегната от предишни изригвания, където потоците лава са оставили черни бразди по склоновете, покрити с растителност. Впечатли ме как на места върху лавата бяха започнали да растат свежозелени борчета. Природата не търпи празно пространство и бърза да залеси всяко подходящо място, унищожено от разрушителната стихия.

Паркингът на 1900 м. в подножието на Етна

Свежи борчета растат върху пепелта и лавата
Поразителен контраст между лавата и незасегнатата гора

Стигнахме до паркинга. От там има два варианта за изчакване до самия връх на около 3000 м.: с лифт, който тогава не работеше, и с джипове. Цената беше още 57 евро, което ни се стори твърде много. Може и пеша, разбира се, ако човек разполага с време и харесва такива преходи. Хора, които са се качвали до горе, казват, че си заслужава най-вече ако вулканът е активен и пуши или хвърля искри. Гледката към острова и морето също била добра, но само ако имаш късмет да хванеш хубаво ясно време. В противен случай има просто лава, много лава…

Нашият любезен екскурзовод още в автобуса ни предложи, ако няма да се качваме до горе, да заведе останалите на типичен сицилиански обяд. Ние отказахме – все пак не бяхме тръгнали, за да обядваме, а да видим нещо, макар и в подножието. И така внезапно част от групата потегли с джиповете нагоре, останалите отидоха на обяд с автобуса, а ние останахме на паркинга сами. Известно време повървяхме нагоре по пътя – открихме покрив на затрупана от лавата къща, зловещо извисяващи се изгорели дървета и удивителни контрасти между лавата и живата растителност точно до нея. Пътят беше стръмен и песъчлив, а задминаващите ни джипове вдигаха огромни облаци прах.

Само част от покрива показва, че тук някога е имало къща

Небето се беше покрило със сгъстяващи се сиви облаци и хубаво, че разходката бързо ни омръзна, та тръгнахме надолу навреме. Етна не е просто вулкан, Етна е планина и това не трябва да се забравя. Преди да отидем, уж бях чела доста по този въпрос. Дори в описанието на екскурзията беше подчертано, че трябва да се носят връхни дрехи и удобни обувки. В Интернет пък пишеше, че не е добре човек да е с открити крака и ръце, защото при ветровито време ситните песъчинки лава драскат неприятно и се забиват в кожата.

Така ние прилежно си носехме якета и чадъри, но незнайно защо най-безотговорно ги оставихме в автобуса. По закона на Мърфи скоро от черните облаци западаха едри студени капки, които бързо се превърнаха в един от най-проливите порои, които изобщо някога съм виждала. Скрихме се в малко магазинче на паркинга и зачакахме да спре. Беше много тясно, а и други туристи бяха потърсили подслон вътре. Вече се чудех как ще притичаме до автобуса, но, след като показа на какво е способна, природата внезапно се укроти и дъждът спря също така внезапно, както беше започнал. При това тъкмо навреме, за да си тръгнем. Навън видяхме, че над нас склоновете бяха побелели – в един от последните дни на август на Етна беше валял сняг!

В края на август по склоновете на Етна валя снят
Информационната будка на паркинга в подножието на Етна

Междувременно си купихме сувенири от вулканична скала и събрах парчета лава от паркинга. В Сицилия от този материал може да се намери почти всичко – статуетки с различна големина и форма, бижута, броеници и всякакви други дрънкулки. Когато тръгнахме обратно, водата се оттичаше, а щом стигнахме до равнината, отново печеше слънце и жегата се завърна. През следващите дни забелязах, че над Етна почти винаги се носят облаци, така че там вероятно често вали.

На връщане трябваше да оставим всички туристи по хотелите им и по тесния, пълен с остри завои път към Таормина попаднахме в малка катастрофа. Автобусът остърга отстрани една кола, но след кратка разправия продължихме необезпокоявани. Според мен това място не е за неопитни шофьори и човек трябва да си помисли дали да рискува с кола под наем. Между другото в Италия е прието на слизане от автобуса да се оставя бакшиш на шофьора, но ако някой не иска да го прави, може просто да се измъкне от задната врата.

Сиракуза

Втората ни екскурзия беше до един от най-забележителните сицилиански градове – Сиракуза. Запомнила съм този ден с неумолимо препичащо слънце, непоносима жега, заслепяващи отблясъци от белите камъни и един почти лишен от растителност град, оцветен в гореща охра.

Сиракуза е родното място на известния математик Архимед. Предполага се, че древният град е основан през VІІІ в. пр. Хр. от гърците. Играел е важна роля, бил е в съюз със Спарта и Коринт, а през V в. си е съперничел с Атина по големина и влияние. По-късно става част от Римската република и Византийската империя. През 878 г. арабите успяват да завладеят града и в продължение на два века той е част от Емирство Сицилия. Арабското присъствие оказва значително влияние върху архитектурата и езика на острова. Макар че норманите завземат властта през 1072 г., до края на ХІІ в. голяма част от населението на острова се състои от мюсюлмани, които говорят арабски.

В наши дни градът е включен в списъка на ЮНЕСКО. Удивително е колко много се е запазило от различните епохи, като се има предвид, че през годините Сиракуза преживява поредица от разрушителни бедствия: две земетресения през 1542 и 1693 г., второто от които изцяло променя облика на града, епидемии от чума и холера, както и тежки бомбардировки по време на Втората световна война.

Първата ни спирка беше на Археологическия парк Неаполис, т.е. развалините от античния гръцки град от V-III в. пр. Хр. Разглеждането ни отне около час и половина. Основните забележителности в комплекса са античен стадион, амфитеатър (най-големият в Италия) и олтарът на Йерон, който с внушителните си размери напомня на основите на сграда и никога не бих се сетила сама, че представлява площадка, използвана за жертвоприношения.

Стадионът
Античният театър
Олтарът

Любопитно място е пещерата Ухото на Дионисий, която има много специфична форма. Предполага се, че е била варовикова каменоломна. Използвана е за водохранилище от гърците и римляните, докато едно от разрушителните земетресения не я прави негодна за тази цел. Известна е с удивителната си акустика – дори най-малкият звук се удря в стените и се усилва. Туристите, разбира се, се надпреварват да изпробват това свойство – някои дори пеят вътре. Името на мястото е дадено от художника Караваджо, който е оставил значими следи от пребиваването си в града. Той е разказал (и вероятно съчинил сам) легендата, според която тиранинът Дионисий І е направил пещерата затвор за политическите си противници и е използвал акустиката, за да подслушва плановете им, а според по-мрачната версия – за да слуша писъците им при изтезанията.

Пещерата "Ухото на Дионисий"

След като приключихме с развалините, се отправихме към централната част на града, която се казва Ортиджа и се намира на остров, свързан със сушата с мостове. Първото място, което разгледахме, бяха развалините на Храма на Аполон, построен в дорийски стил през VІ в. пр. Хр. През годините той преживява редица трансформации: византийците го видоизменят в църква, арабите в джамия, норманите обратно в църква, а накрая идват испанците и го превръщат в… казарма.

Останките от Храма на Аполон

Огромният централен площад на Сиракуза е заобиколен от сгради с богата украса, сред които изпъква катедралата. Влиза се с входна такса, но преживяването си заслужава. Сградата е известна е с това, че мястото е имало религиозна функция още през V в. пр. Хр., когато е построен храм на Атина. Интересно е, че част от дорийските колони от онова време са вградени в стените и могат ясно да се видят. Различни части от фасадата и вътрешността датират от различни периоди и сградата е любопитна мозайка от разнообразни, понякога на пръв поглед несъвместими стилове.

Катедралата в центъра на Сиракуза
Дорийските колони, вградени в стените

В другия край на централния площад е разположена базиликата „Света Лучия”, посветена на светицата закрилница на Сиракуза, чиито празник се чества на 13 декември. На видно място там е поставена известната картина на Караваджо „Погребението на Света Лучия”. Картички, магнити и сувенири с образа на светицата се продават навсякъде.

Разходката ни завърши край извора на Аретуза. Според легендата нимфата била преследвана от речния бог Алфей и помолила Артемида за помощ. Богинята я превърнала в извор, а влюбеният Алфей слял с нея водите си. Самият извор е туристическа атракция, в него плуват златни рибки и патици. Там вирее и растението, от което се правят папируси. Това е друга популярна местна атракция – от Сиракуза могат да се купят рисунки и щампи върху оригинален папирус.

Базиликата "Света Лучия"
Изворът на Аретуза с папирусовите растения

В ранния следобед приключихме обиколката на града и се отправихме обратно към хотела в Мазаро. Знам, че видяхме основните забележителности на Сиракуза, но времето не ни стигна, за да се насладим спокойно на атмосферата и да обиколим малките странички улички на Ортиджа. Препоръчвам по-дълъг престой и дано времето не е чак толкова горещо като през миналия септември.

Няма коментари:

Публикуване на коментар